Contemplation

В сряда вечерта бях на най-грандиозния концерт в историята на България досега… Не преувеличавам! 40 000 души и повече се събраха на стадион Локомотив в София заради легендарните Depeche Mode. И очакванията бяха напълно оправдани.

Шоуто беше невероятно – и като звук, и като настроение, и като публика, и като сценична изява на самите артисти. В изпълнението нямаше бледи моменти – всеки елемент беше добре изпипан и оживен с много чувство. Ще запомня членовете на групата не само като много добри музиканти, но и като прекрасни артисти – всяка емоция, вложена в отделните песни, се изписваше изключително изразително на лицата им, така че приковаваше погледа ми в екрана и успях напълно да се потопя в атмосферата на музиката. Балансът между старите и новите парчета остави доволни всички фенове – и тези, които предпочитат старото им звучене, и почитателите на новите им албуми. Всяка песен тежеше на мястото си. И… моля ви, не ми разправяйте, че Depeche Mode правели депресарска музика. Има доста по-потискащи групи: например Tool (за които не искам да кажа нищо лошо – дори страшно много ги уважавам); запознайте се по-отблизо с “Alternative 4” на Anathema, или пък с “The Wall” на Pink Floyd и тогава елате да си говорим дали Depeche Mode са депресиращи… Убедена съм, че никой не си тръгна от този концерт депресиран или в лошо настроение, а по-скоро всички останаха заредени с енергия и оптимизъм.

Технически погледнато концертът надмина очакванията ми. Звукът беше кристално чист! Това ми направи огромно впечатление още в началото на първата песен и ми достави голяма радост; не помня друга група, която да е постигнала такъв звук на открито. Тъй като за мене самата музика е най-важна, на един концерт държа преди всичко звукът да е на ниво. И в това отношение за мене Depeche Mode бяха безупречни. Освен това имаше 5 огромни екрана, на които се излъчваше случващото се на сцената… И това носеше своите изненади – преплиташе се с различни експресивни изображения, превръщаха се във ветрило, въртяха се, преливаха се, блесваха и отново потъмняваха – всичко това в ритъма на музиката. Сякаш всичко танцуваше…

Първата мисъл, която мина през главата ми, когато започнаха, беше: „Това е класа! Истинска класа!” Depeche Mode показаха класата на европейските концерти! Изживяването беше неописуемо, а споменът – за цял живот!

И така Depeche Mode се наредиха измежду любимите ми изпълнители…

Чувствам се невероятно, откакто отново имам възможност да слушам музика! Благодаря много на Hobit, който ми даде назаем MP3-player-а си за известно време, за да вляза в крачка с Depeche Mode преди концерта (Depress Mode, хи-хи). Усещам страхотен прилив на положителна енергия. Мога да спя по-малко, мога да ям по-малко. Дори обикновените неща в ежедневието ми се струват различни – не са депресиращи и мрачни, а приятни, а в най-лошия случай неутрални. Ето, дори пиша в блога си!!!

Следователно аз съм наркоман и моята дрога е музиката (wow!). Още 15-годишна съм осъзнавала този факт, след като с такова удоволствие написах съчинението с красноречивото заглавие “Die Musik als Droge” (“Музиката като дрога”). (Бях закъсняла за час по немски език, а това беше голямо провинение… Та за наказание трябваше да преведа „Хаджи Димитър“ на немски, но като си представих “Lebt er, lebt er dort auf den Bergen…”, категорично отказах… После някой от съучениците ми отнесе превода, а на мене ми натресоха съчинение на тема, избрана от мене. Така и не преведохме „Хаджи Димитър“. Слава богу!)

Почти целият ми живот е белязан от музиката по някакъв начин. Най-ярките си преживявания свързвам с нея, най-подходящите подаръци, които са ми правили, са били музикални. Радва ме почти всичко, свързано с мелодия и звучене. Не трябваше да правя грешката да се лишавам от любимото си хоби за толкова дълго време. Явно това за мене е пагубно. Чувствам се така, сякаш съм се била изгубила, сякаш не съм била аз и не съм била на мястото си. А сега като че ли преоткрих себе си, отключих вътрешните си сили, намерих ново убежище…

Да живеят Depeche Mode!!! Те са група, от която струи енергия, много енергия. Нямам търпение да ги видя на живо!…

(Alfeka, за Porcupine Tree ще пиша друг път… Първо трябва да ми ги запишеш… :P)

Тези месеци съм изцяло обсебена от мисълта за дипломната работа, за творческия и умствения процес и тъй като се стремя да изкопча максимума от себе си; все по-често се замислям за границите на човешките възможности, докъде се простират, дали въобще ги има и ако ги има, как мога да ги надскоча. Научните изследвания показват, че човекът използва твърде малък процент от мозъка си…

Но защо? Какво прави останалата част от мозъка ни? Защо ни е толкова нисък капацитетът? Не си ли губим времето, като се ровим в материалната старана на света и пренебрегваме нематериалната (духовната, душевната, психичната или метафизичната, който както си я представя) просто защото нямаме време за нея или не вярваме в нея?…

Да предположим, че можем да увеличим процента чрез обикновени тренировки на мозъка и съответно на съзнанието: тренировки за каляване на волята, за съсредоточаване и концентриране, за самовнушение, за избягване на негативни емоции и представи, за визуализация, медитиране и други такива (източните религии и философии имат богата колекция). Какво би станало, ако се научим да използваме психиката си по-ефективно? Аз имам много идеи: ще можем например да откриваме болестите в тялото си, без да е необходимо да посещаваме лекар, ще се научим да се лекуваме чрез самовнушение и положително мислене (Норбеков вече е написал много книги за това), ще знаем например как да създадем защитен щит около тялото си, защо да не можем да ставаме невидими или пък обратното – да виждаме повече неща, да чуваме повече неща (нямам предвид да полудеем), телепатията е вече достатъчно коментирана възможност… Можете да добавяте още идеи.

Въобще човешката психика е мощно нещо, стига да знаем как да я управляваме и развиваме.

А пък аз… вместо да вадя думи от речника на чуждите думи в чешкия език, съзерцавам… Уффф!

Искам … да живеем в красив и добър свят.
Не искам … да се страхувам от каквото и да било.
Имам … себе си и волята си.
Липсва ми … Оби.
Надявам се … да успея да се преборя за това, което искам да бъда.
Чудя се … докъде се простират способностите на човека.
Търся … истината.
Обичам … природата.
Ненавиждам … лъжата, лицемерието, слабостта на характера, безотговорността.
Загубих … вярата си, че може някога да се занимавам с музика.
Намерих … любовта.
Убедена съм в … съществуването на висшата сила, която много хора определят като Бог.
Съмнявам се в … безкрайността на Вселената.
Колебая се дали … да не се пробвам да завърша нещо свързано с компютри.
Интересувам се от … религии, мистицизъм, музика, психология, литература.
Мога … да говоря чешки език.
Не мога … да свиря на китара.
Лягам си с … мисълта какво ли ще сънувам.
Събуждам се с … мисълта какво ме чака през деня.
Преди да заспя … мечтая да пътувам в други светове и пространства.
Веднага, щом стана, … си измивам зъбите.
Доволна съм от … свършената работа.
Не съм доволна от … претупаните неща.
Обичам да похапвам … ролца от раци.
Обичам да си пийвам … бира и вино.
Обичам да гледам … Discovery.
Обичам да слушам … класическа музика, progressive и разни други такива.
Обичам да чета … литература, от която ще науча нещо ново или ще ми въздейства по някакъв начин.
Искам да избягам от … лошите мисли.
Искам да променя … мястото, където живея в момента.
Моята сила … са приятелите ми.
Моята слабост … е, че често изпадам в депресивни състояния.
Най-голямото изкушение … е да зарежа всичко и да се отдам на мързел и безвремие.
Най-вълнуващото преживяване … в досегашния ми живот беше на лятната школа в Чехия, свързано с Pawel от Австрия.
Най-силната тръпка … - колебая се между две. Първата беше в началото на концерта на Dream Theater през 2002 година, когато групата излезе на сцената, изсвири първите няколко секунди от “Glass prison” и в един разтърсващ спазъм осъзнах, че наистина съм на концерт на самите Dream Theater. Втората беше на концерта на Steve Vai през 2005 г., когато малко преди да завърши 4-часовото шоу, Steve Vai изсвири “For the Love of God” и всички изпаднаха в прехлас, а аз се разплаках от вълнение.
Най-обсебващата мания … е стремежът ми да си пусна коса до кръста.
Най-голямата трудност … е да преодолявам слабостите и недостатъците си.
Най-приятните моменти … са сред природата, сред тишина и спокойствие, или пък вечер с любими приятели след тежък и ползотворен ден.
Най-гадните моменти … са моментите на отчаяние, провал и унижение.
Най-хубавият спомен … е от една нощ през ноември 2004 г.
Най-неприятният спомен … е свързан с унижение, което преживях малко преди да завърша гимназията.
Най-голямото удовлетворение … изпитвам, когато успея наистина да зарадвам някой човек.
Най-голямата ми грешка … е когато не намирам сили да кажа “Извинявай”.
Най-тежкото изпитание … беше да преодолея болката и с цялото си сърце да приема за приятел човек, който ме е наранил невероятно много (това се отнася за живота ми до този момент, разбира се).
Най-силната болка … е от загубата на близък човек.
Най-голямото удоволствие … е на път с любими хора, когато ни се случват най-различни интересни неща.
Най-големият ми грях … е когато обиждам или наранявам близките си.
Най-големият ми спек … е когато се провалих на кандидатстудентските си изпити.
Самочувствието ми се базира на … това, което съм постигнала/направила, и на хората, които ме ценят и уважават.
Личността, която ме вдъхновява, … е Фауст - героят на Гьоте.
За себе си съм чувала, че … съм луда и ненормална.
Искам, но не ми стиска да … се пробвам като вокал на някоя рок-група.
Родителите ми … са интересни личности.
Приятелите ми … са шантави (особено съквартирантите - и тримата).
Враговете си … държа далеч от себе си и от личния си живот.
Вярвам в … Доброто и в това, че човек може много повече, отколкото си представя.
Съжалявам за … няма такова нещо. Много неприятни неща са ставали, много възможности сигурно съм пропуснала, но какъв е смисълът да съжалявам за тях??? Е, да: съжалявам за това, че хората унищожават природата…
Стремя се към … независимост и самоусъвършенстване.
Мечтая за … приключения.
Работя върху … дипломната си работа.
Страхувам се от … провал.
Гордея се с … приятелите си и със сестра си.
Срамувам се от … грешките си.
Пристрастена съм към … кафето.
Боря се за … по-добър живот.
Искам да постигна … нещо свое.
Искам да притежавам … свой дом.
Искам да бъда … винаги различна.
Изнервят ме … нахалството, високомерието, егоизмът, предразсъдъците.
Отегчават ме … еднообразието, плоските шеги.
Отвращава ме … издевателството над личността.
Сдухва ме … времето, което изтича безвъзвратно.
Мотивира ме … чувството, че върша нещо значимо.
Възбужда ме … ммм, не казвам.
Вбесяват ме … нечестността, подлостта и вмешателството в личното пространство.
Успокоява ме … музиката, целувката.
Карат ме да се усмихвам … веселите хора, малките деца, красивите жестове.
Разплакват ме … отчаянието и гневът.
Зарежда ме с положителна енергия … природата.
Зареждат ме с негативна енергия … намръщените хора, злонамереността, неуспехът.
Чувствам се добре, когато … съм в компанията на близки приятели.
Чувствам се зле, когато … нямам достатъчно време да се позабавлявам.
Имам нужда от … повече свободно време, за да творя.
Нямам нужда от … телевизия.
В момента … зверски ми се спи…

Дни като днешния – мрачни, прохладни и влажни, събуждат спомени за миналото, за детството и по-точно за първото ми училище. То се намира в уютен квартал, съвсем близо до Главната улица на Пловдив и до тепето с паметника Альоша. Спомням си как всеки ден крачих към червената стара сграда, изградена върху солидна основа, с дебелите стени, характерни за стогодишните постройки, и как из въздуха се носеше характерният за детството аромат на безвремие. Тогава ми се струваше, че един месец е много време, а годината ми изглеждаше безкрайно дълга. Пътят ми минаваше по стари пловдивски улици с големи кестенови дървета. Заобикалях Сахат тепе и се насочвах към другото тепе, но малко преди да го достигна, се появяваше онази солидна сграда, в която ме чакаха куп задължения и отговорности. 

В дни с натежали облачни покривки като днешния затварям очи и вдишвайки свежия дъждовен въздух, мислено се пренасям в тази атмосфера. Представям си есенните дни, в които вървях по улици, покрити с жълто-кафяви листа и ритах нападалите по земята кестени. Обичах да се изгубвам в мечтите си до такава степен, че загубвах представа докъде се простира действителността. И почти винаги мечтаех за бягство и за по-красиви светове, населени с прекрасни същества. Вървях по енерция и мечтаех до забрава… И тъй като не споделях фантазиите си с никого, рядко разказвах откъси от тях на приятелките си, които явно не бяха толкова въодушевени от тях, оказваше се, че живея в измислен свят. 

Предполагам, че всяко дете си измисля светове и същества, с които да си говори, когато е само. Само че аз дори и сега продължавам да посещавам понякога своя измислен свят. Сигурна съм, че психологията си има обяснение за това явление; може да е някакъв вид защитна реакция срещу разочарованията и болката, но на мене ми харесва да си мисля, че поне малко мога да модифицирам действителността в посока към моя идеал. 

Ех, по принцип хич не обичам носталгията. Човек изпитва неопределена сладост, като си спомни за миналото, и веднага след това се появява болката от това, че е минало. Просто няма никакъв смисъл от това чувство.