Този твой поглъщащ поглед. Да, точно така – поглъщащ, дори засмукващ. Мога да потъна в него и да се изгубя в ароматния мрак на гората. Сякаш се намирам в лабиринт от мисли и чувства, а по-дълбоките гъсталаци са населени почти само от усещания, нестихваща страст, примесена с много ефирни емоции, наслада за моята душа, която е жадна за такива преживявания. Времето тече отзад напред, а пространството е неопределено – все ще се появи някое неизследвано тъмно, но уютно кътче. Никой не знае какво има по тези места – дори и ти. Виждам сенките на някакви странни неща, които толкова ме привличат, но щом се опитам да ги измъкна, за да ги разгледам с любопитните си топлокафяви / студеносиви очи, ти се сепваш и те изчезват безследно и невъзвръщаемо. Винаги става така. Не ми позволяваш да ги издърпам навън, за да ги разгледам. Трябва аз да вляза – обещал си ми, че ще ми позволиш да ги разглеждам колкото си поискам само ако вляза. Или поне до някои ще ме допуснеш. Обещал си ми – и ти не си наясно точно какво си ми обещал. Важното е, че си ми обещал.
А аз се дърпам. И ще продължа да се дърпам, защото ме е страх, че ще загубя самоличността си. Ти обещаваш, че ще ме пазиш… но на мене ми се струва, че ще ме пазиш само докато вляза цялата вътре. После ще ме оставиш да се изгубя. Ще ме подмамиш на някое изкусително уютно място, където ще ми предложиш толкова любов и нежност, от колкото имам нужда, и ще ме зарежеш там. Ще ме омагьосаш, за да не мога да намеря обратния път. После вече няма да съм интересна, защото вече няма да имам своя собствена самоличност. И скоро ще забравиш, че съм в твоето кралство.
А пък аз ще се свия в уютното местенце, предназначено очевидно само за мене, и ще плача. А гората ще се развива по-силна и гъста, напоена с моите сълзи.
После ще поискам да си отида от този живот, за да се преродя с друга самоличност.

В момента слушам Jazz FM. На работното си място съм. Имам да превеждам някакъв текст за SAP, но го отложих, защото откакто се появи този страх (зачудих се дали да го напиша с главна буква, но реших, че и без това има достатъчно сила над мене – остава и да започна да го персонифицирам)… Отивам да си налея вода.

Върнах се. Отлагам текста за SAP-а, защото откакто се появи страхът, не мога да се спра, да се концентрирам над себе си, за да разбера какво ми става и за да накарам разума да се помири със сърцето. Просто трябва да отделя това време. SAP-ът ще почака.

Така действат те, страховете: появяват се, предизвикват истински хаос в мислите, мечтите и чувствата и после се скриват някъде. Не знам скриват ли се или съзнанието, което все пак трябва да върши нещо смислено през деня, ги изтласква в някое кътче под предлог: „Ще се разправям с тебе по-късно” или „Сега не мога да те обработя, ще почакам, докато му дойде времето.”

Страхът от срещата. Изговорих го в момента, в който се появи. Може би му дадох сила да се развива. Не знам и не мога да преценя. Трябва да се изправя срещу него. Той вече е извън мене и ме гледа. Приказва ми разни неща, които не искам да чувам. Опитва се да се съюзи с разума ми. Засега разумът устоява. Бори се. Трудно е. От какво всъщност ме е страх? Не е от срещата. От какво ме е страх??? Трудно ми е да отговоря.

В събота има голяма вероятност да Го срещна. Този човек означава много за мене. Не е направил кой знае какво за мене, но усещам възможността да го направи. Голямото нещо. Тук вече започнах да буксувам. От какво толкова ме е страх и какво толкова ще направи Той за мене??? Заслужава ли да носи главната буква, с която се е настанил в сърцето ми? Трудно ми е да определя какво усещам точно в този момент…

Сандаловата пръчица изгоря, но въздухът е толкова пропит с миризмата, че чак ме дразни. Сандаловата миризма ми помага да се концентрирам. Още малко и ще изпадна в друго състояние. Не трябва да забравям, че съм на работа. След малко някой ще дойде. Дано да е Евгени – да ходим да обядваме.

Страхът загуби част от силата си. Значи част от целта е постигната.

В събота ще пътувам за Варна. Прогнозите са, че ще вали дъжд и ще бъде студено. Но все пак аз ще отида. Трябва да отида. Нали исках да живея СЕГА, а не в бъдещето с мечтите си или в миналото с анализите за станалото. Ето, възможността да живея СЕГА е налице. Значи никакво колебание – заминавам и толкова! Какво ще стане там? Той там ли ще бъде? Защо искам да знам всичко, преди да е станало?

Страх ме е да не ме заболи! Открих причината за страха си!

Мълчание.

Ще ме заболи ли?

Мълчание.

Баналните фрази в този момент не могат да помогнат. Нямат силата. А кое притежава силата? Вярата. Любовта. Вярата в правилността на това, което се случва, независимо какво се случва.

…

Ако ме заболи, значи е трябвало да ме заболи. Голяма работа! Нека да ме боли! Иначе е СКУЧНО!

Мразя да бъде скучно!

Скачам в дълбокото. Ако се удавя – голяма работа. Хаха. После ще знам, че съм го направила, защото съм искала да го направя. Иначе ще помня, че не съм го направила, защото ме е било страх.

Значи, ако ще ме боли – ето, готова съм, нека да ме боли. 

Толкова.

Важното е, че не ме е страх.

Преди около месец се гмурнах в главоломен водовъртеж от събития и още не мога да се измъкна от него. Променя се всичко. Никой не ме е питал дали го искам. Знаел е, че го искам. Но съзнанието ми не може да свикне с новата мозайка. Постоянно задава въпроси, на които няма отговор. Или може би просто още не може да се измисли такъв отговор, който да се формулира на някой от човешките езици.

И наистина странно… сърцето ми все пак е най-наясно със законите, по които се пренарежда мозайката. Сърцето ми… а може би също душата ми… или нещо по-висше от това, което си мислим, че познаваме с притъпените си човешки сетива, също са в синхрон с водовъртежа. Знаят, че така трябва да се случи. Разумът ми се опитва да осмисли промените. Само се опитва. Както винаги. И на всичкото отгоре се опитва да поставя условия и да издава заповеди, убеден в абсурдната идея, че познава сърцето, че „знае какво ще се случи” и „за какво става дума”.

Блях. Колко банално.

Go with the flow!!!

Само че кое течение? Много ясно – на събитията, които предизвикват сърцето и душата, на онова по-висшето нещо (което си мислим, че познаваме). Разумът и мисълта разделят и „владеят” (chuckle). Класифицират вселената в степени, частици, измерения, видове, подвидове и процеси, подреждат нещата, опитват се да ги „обяснят” и все стигат до задънената улица (chuckle).

Няма да ви кажа нищо конкретно.

Искам да избягам от разума и мисълта и да живея в едно облаче.