Contemplation

В сряда вечерта бях на най-грандиозния концерт в историята на България досега… Не преувеличавам! 40 000 души и повече се събраха на стадион Локомотив в София заради легендарните Depeche Mode. И очакванията бяха напълно оправдани.

Шоуто беше невероятно – и като звук, и като настроение, и като публика, и като сценична изява на самите артисти. В изпълнението нямаше бледи моменти – всеки елемент беше добре изпипан и оживен с много чувство. Ще запомня членовете на групата не само като много добри музиканти, но и като прекрасни артисти – всяка емоция, вложена в отделните песни, се изписваше изключително изразително на лицата им, така че приковаваше погледа ми в екрана и успях напълно да се потопя в атмосферата на музиката. Балансът между старите и новите парчета остави доволни всички фенове – и тези, които предпочитат старото им звучене, и почитателите на новите им албуми. Всяка песен тежеше на мястото си. И… моля ви, не ми разправяйте, че Depeche Mode правели депресарска музика. Има доста по-потискащи групи: например Tool (за които не искам да кажа нищо лошо – дори страшно много ги уважавам); запознайте се по-отблизо с “Alternative 4” на Anathema, или пък с “The Wall” на Pink Floyd и тогава елате да си говорим дали Depeche Mode са депресиращи… Убедена съм, че никой не си тръгна от този концерт депресиран или в лошо настроение, а по-скоро всички останаха заредени с енергия и оптимизъм.

Технически погледнато концертът надмина очакванията ми. Звукът беше кристално чист! Това ми направи огромно впечатление още в началото на първата песен и ми достави голяма радост; не помня друга група, която да е постигнала такъв звук на открито. Тъй като за мене самата музика е най-важна, на един концерт държа преди всичко звукът да е на ниво. И в това отношение за мене Depeche Mode бяха безупречни. Освен това имаше 5 огромни екрана, на които се излъчваше случващото се на сцената… И това носеше своите изненади – преплиташе се с различни експресивни изображения, превръщаха се във ветрило, въртяха се, преливаха се, блесваха и отново потъмняваха – всичко това в ритъма на музиката. Сякаш всичко танцуваше…

Първата мисъл, която мина през главата ми, когато започнаха, беше: „Това е класа! Истинска класа!” Depeche Mode показаха класата на европейските концерти! Изживяването беше неописуемо, а споменът – за цял живот!

И така Depeche Mode се наредиха измежду любимите ми изпълнители…

Чувствам се невероятно, откакто отново имам възможност да слушам музика! Благодаря много на Hobit, който ми даде назаем MP3-player-а си за известно време, за да вляза в крачка с Depeche Mode преди концерта (Depress Mode, хи-хи). Усещам страхотен прилив на положителна енергия. Мога да спя по-малко, мога да ям по-малко. Дори обикновените неща в ежедневието ми се струват различни – не са депресиращи и мрачни, а приятни, а в най-лошия случай неутрални. Ето, дори пиша в блога си!!!

Следователно аз съм наркоман и моята дрога е музиката (wow!). Още 15-годишна съм осъзнавала този факт, след като с такова удоволствие написах съчинението с красноречивото заглавие “Die Musik als Droge” (“Музиката като дрога”). (Бях закъсняла за час по немски език, а това беше голямо провинение… Та за наказание трябваше да преведа „Хаджи Димитър“ на немски, но като си представих “Lebt er, lebt er dort auf den Bergen…”, категорично отказах… После някой от съучениците ми отнесе превода, а на мене ми натресоха съчинение на тема, избрана от мене. Така и не преведохме „Хаджи Димитър“. Слава богу!)

Почти целият ми живот е белязан от музиката по някакъв начин. Най-ярките си преживявания свързвам с нея, най-подходящите подаръци, които са ми правили, са били музикални. Радва ме почти всичко, свързано с мелодия и звучене. Не трябваше да правя грешката да се лишавам от любимото си хоби за толкова дълго време. Явно това за мене е пагубно. Чувствам се така, сякаш съм се била изгубила, сякаш не съм била аз и не съм била на мястото си. А сега като че ли преоткрих себе си, отключих вътрешните си сили, намерих ново убежище…

Да живеят Depeche Mode!!! Те са група, от която струи енергия, много енергия. Нямам търпение да ги видя на живо!…

(Alfeka, за Porcupine Tree ще пиша друг път… Първо трябва да ми ги запишеш… :P)