Contemplation

Наблюдавах очите ти… Зелени, напръскани с кафяво. Приличат на полянки насред дълбока, непристъпна гора. Те са едно от малкото места в тази гора, докъдето достига слънчева светлина. От друго място не можеш да проникнеш в нея… Да си постеля и да се излегна на меката зелена трева, която покрива полянките – толкова е приятно. Само че ме е страх да остана дълго в това блажено състояние. Затова бързо се изправям и бягам, докато ми свърши въздухът. После е малко дискомфортно, докато дойда на себе си.

Този твой поглъщащ поглед. Да, точно така – поглъщащ, дори засмукващ. Мога да потъна в него и да се изгубя в ароматния мрак на гората. Сякаш се намирам в лабиринт от мисли и чувства, а по-дълбоките гъсталаци са населени почти само от усещания, нестихваща страст, примесена с много ефирни емоции, наслада за моята душа, която е жадна за такива преживявания. Времето тече отзад напред, а пространството е неопределено – все ще се появи някое неизследвано тъмно, но уютно кътче. Никой не знае какво има по тези места – дори и ти. Виждам сенките на някакви странни неща, които толкова ме привличат, но щом се опитам да ги измъкна, за да ги разгледам с любопитните си топлокафяви / студеносиви очи, ти се сепваш и те изчезват безследно и невъзвръщаемо. Винаги става така. Не ми позволяваш да ги издърпам навън, за да ги разгледам. Трябва аз да вляза – обещал си ми, че ще ми позволиш да ги разглеждам колкото си поискам само ако вляза. Или поне до някои ще ме допуснеш. Обещал си ми – и ти не си наясно точно какво си ми обещал. Важното е, че си ми обещал.
А аз се дърпам. И ще продължа да се дърпам, защото ме е страх, че ще загубя самоличността си. Ти обещаваш, че ще ме пазиш… но на мене ми се струва, че ще ме пазиш само докато вляза цялата вътре. После ще ме оставиш да се изгубя. Ще ме подмамиш на някое изкусително уютно място, където ще ми предложиш толкова любов и нежност, от колкото имам нужда, и ще ме зарежеш там. Ще ме омагьосаш, за да не мога да намеря обратния път. После вече няма да съм интересна, защото вече няма да имам своя собствена самоличност. И скоро ще забравиш, че съм в твоето кралство.
А пък аз ще се свия в уютното местенце, предназначено очевидно само за мене, и ще плача. А гората ще се развива по-силна и гъста, напоена с моите сълзи.
После ще поискам да си отида от този живот, за да се преродя с друга самоличност.