Contemplation

В момента се боря със страха си. Трудно е. Много е трудно. Реших да напиша това, за да го извадя от себе си. Да го изгоня. Да го излея от съзнанието си чрез някакъв вид творчество. Нямам представа какво ще пише по-надолу. Просто пиша това, което ми идва наум точно в този момент. И от време на време се връщам, за да заменя някоя дума с по-подходяща, четейки текста отново и отново, опитвайки се да преживея това, което имам да преодолея, за да продължа напред по-смело и самоуверено. Хммм. Аз вярвам в самотерапията. 

В момента слушам Jazz FM. На работното си място съм. Имам да превеждам някакъв текст за SAP, но го отложих, защото откакто се появи този страх (зачудих се дали да го напиша с главна буква, но реших, че и без това има достатъчно сила над мене – остава и да започна да го персонифицирам)… Отивам да си налея вода.

Върнах се. Отлагам текста за SAP-а, защото откакто се появи страхът, не мога да се спра, да се концентрирам над себе си, за да разбера какво ми става и за да накарам разума да се помири със сърцето. Просто трябва да отделя това време. SAP-ът ще почака.

Така действат те, страховете: появяват се, предизвикват истински хаос в мислите, мечтите и чувствата и после се скриват някъде. Не знам скриват ли се или съзнанието, което все пак трябва да върши нещо смислено през деня, ги изтласква в някое кътче под предлог: „Ще се разправям с тебе по-късно” или „Сега не мога да те обработя, ще почакам, докато му дойде времето.”

Страхът от срещата. Изговорих го в момента, в който се появи. Може би му дадох сила да се развива. Не знам и не мога да преценя. Трябва да се изправя срещу него. Той вече е извън мене и ме гледа. Приказва ми разни неща, които не искам да чувам. Опитва се да се съюзи с разума ми. Засега разумът устоява. Бори се. Трудно е. От какво всъщност ме е страх? Не е от срещата. От какво ме е страх??? Трудно ми е да отговоря.

В събота има голяма вероятност да Го срещна. Този човек означава много за мене. Не е направил кой знае какво за мене, но усещам възможността да го направи. Голямото нещо. Тук вече започнах да буксувам. От какво толкова ме е страх и какво толкова ще направи Той за мене??? Заслужава ли да носи главната буква, с която се е настанил в сърцето ми? Трудно ми е да определя какво усещам точно в този момент…

Сандаловата пръчица изгоря, но въздухът е толкова пропит с миризмата, че чак ме дразни. Сандаловата миризма ми помага да се концентрирам. Още малко и ще изпадна в друго състояние. Не трябва да забравям, че съм на работа. След малко някой ще дойде. Дано да е Евгени – да ходим да обядваме.

Страхът загуби част от силата си. Значи част от целта е постигната.

В събота ще пътувам за Варна. Прогнозите са, че ще вали дъжд и ще бъде студено. Но все пак аз ще отида. Трябва да отида. Нали исках да живея СЕГА, а не в бъдещето с мечтите си или в миналото с анализите за станалото. Ето, възможността да живея СЕГА е налице. Значи никакво колебание – заминавам и толкова! Какво ще стане там? Той там ли ще бъде? Защо искам да знам всичко, преди да е станало?

Страх ме е да не ме заболи! Открих причината за страха си!

Мълчание.

Ще ме заболи ли?

Мълчание.

Баналните фрази в този момент не могат да помогнат. Нямат силата. А кое притежава силата? Вярата. Любовта. Вярата в правилността на това, което се случва, независимо какво се случва.

…

Ако ме заболи, значи е трябвало да ме заболи. Голяма работа! Нека да ме боли! Иначе е СКУЧНО!

Мразя да бъде скучно!

Скачам в дълбокото. Ако се удавя – голяма работа. Хаха. После ще знам, че съм го направила, защото съм искала да го направя. Иначе ще помня, че не съм го направила, защото ме е било страх.

Значи, ако ще ме боли – ето, готова съм, нека да ме боли. 

Толкова.

Важното е, че не ме е страх.