Contemplation

Сърцето ми се къса.

Преди около месец се гмурнах в главоломен водовъртеж от събития и още не мога да се измъкна от него. Променя се всичко. Никой не ме е питал дали го искам. Знаел е, че го искам. Но съзнанието ми не може да свикне с новата мозайка. Постоянно задава въпроси, на които няма отговор. Или може би просто още не може да се измисли такъв отговор, който да се формулира на някой от човешките езици.

И наистина странно… сърцето ми все пак е най-наясно със законите, по които се пренарежда мозайката. Сърцето ми… а може би също душата ми… или нещо по-висше от това, което си мислим, че познаваме с притъпените си човешки сетива, също са в синхрон с водовъртежа. Знаят, че така трябва да се случи. Разумът ми се опитва да осмисли промените. Само се опитва. Както винаги. И на всичкото отгоре се опитва да поставя условия и да издава заповеди, убеден в абсурдната идея, че познава сърцето, че „знае какво ще се случи” и „за какво става дума”.

Блях. Колко банално.

Go with the flow!!!

Само че кое течение? Много ясно – на събитията, които предизвикват сърцето и душата, на онова по-висшето нещо (което си мислим, че познаваме). Разумът и мисълта разделят и „владеят” (chuckle). Класифицират вселената в степени, частици, измерения, видове, подвидове и процеси, подреждат нещата, опитват се да ги „обяснят” и все стигат до задънената улица (chuckle).

Няма да ви кажа нищо конкретно.

Искам да избягам от разума и мисълта и да живея в едно облаче.