Contemplation

Дни като днешния – мрачни, прохладни и влажни, събуждат спомени за миналото, за детството и по-точно за първото ми училище. То се намира в уютен квартал, съвсем близо до Главната улица на Пловдив и до тепето с паметника Альоша. Спомням си как всеки ден крачих към червената стара сграда, изградена върху солидна основа, с дебелите стени, характерни за стогодишните постройки, и как из въздуха се носеше характерният за детството аромат на безвремие. Тогава ми се струваше, че един месец е много време, а годината ми изглеждаше безкрайно дълга. Пътят ми минаваше по стари пловдивски улици с големи кестенови дървета. Заобикалях Сахат тепе и се насочвах към другото тепе, но малко преди да го достигна, се появяваше онази солидна сграда, в която ме чакаха куп задължения и отговорности. 

В дни с натежали облачни покривки като днешния затварям очи и вдишвайки свежия дъждовен въздух, мислено се пренасям в тази атмосфера. Представям си есенните дни, в които вървях по улици, покрити с жълто-кафяви листа и ритах нападалите по земята кестени. Обичах да се изгубвам в мечтите си до такава степен, че загубвах представа докъде се простира действителността. И почти винаги мечтаех за бягство и за по-красиви светове, населени с прекрасни същества. Вървях по енерция и мечтаех до забрава… И тъй като не споделях фантазиите си с никого, рядко разказвах откъси от тях на приятелките си, които явно не бяха толкова въодушевени от тях, оказваше се, че живея в измислен свят. 

Предполагам, че всяко дете си измисля светове и същества, с които да си говори, когато е само. Само че аз дори и сега продължавам да посещавам понякога своя измислен свят. Сигурна съм, че психологията си има обяснение за това явление; може да е някакъв вид защитна реакция срещу разочарованията и болката, но на мене ми харесва да си мисля, че поне малко мога да модифицирам действителността в посока към моя идеал. 

Ех, по принцип хич не обичам носталгията. Човек изпитва неопределена сладост, като си спомни за миналото, и веднага след това се появява болката от това, че е минало. Просто няма никакъв смисъл от това чувство.