Contemplation

Дни като днешния – мрачни, прохладни и влажни, събуждат спомени за миналото, за детството и по-точно за първото ми училище. То се намира в уютен квартал, съвсем близо до Главната улица на Пловдив и до тепето с паметника Альоша. Спомням си как всеки ден крачих към червената стара сграда, изградена върху солидна основа, с дебелите стени, характерни за стогодишните постройки, и как из въздуха се носеше характерният за детството аромат на безвремие. Тогава ми се струваше, че един месец е много време, а годината ми изглеждаше безкрайно дълга. Пътят ми минаваше по стари пловдивски улици с големи кестенови дървета. Заобикалях Сахат тепе и се насочвах към другото тепе, но малко преди да го достигна, се появяваше онази солидна сграда, в която ме чакаха куп задължения и отговорности. 

В дни с натежали облачни покривки като днешния затварям очи и вдишвайки свежия дъждовен въздух, мислено се пренасям в тази атмосфера. Представям си есенните дни, в които вървях по улици, покрити с жълто-кафяви листа и ритах нападалите по земята кестени. Обичах да се изгубвам в мечтите си до такава степен, че загубвах представа докъде се простира действителността. И почти винаги мечтаех за бягство и за по-красиви светове, населени с прекрасни същества. Вървях по енерция и мечтаех до забрава… И тъй като не споделях фантазиите си с никого, рядко разказвах откъси от тях на приятелките си, които явно не бяха толкова въодушевени от тях, оказваше се, че живея в измислен свят. 

Предполагам, че всяко дете си измисля светове и същества, с които да си говори, когато е само. Само че аз дори и сега продължавам да посещавам понякога своя измислен свят. Сигурна съм, че психологията си има обяснение за това явление; може да е някакъв вид защитна реакция срещу разочарованията и болката, но на мене ми харесва да си мисля, че поне малко мога да модифицирам действителността в посока към моя идеал. 

Ех, по принцип хич не обичам носталгията. Човек изпитва неопределена сладост, като си спомни за миналото, и веднага след това се появява болката от това, че е минало. Просто няма никакъв смисъл от това чувство.

Закакво ми е да публикувам нещо, което някой ден ще ми се стори твърде незначително и безинтересно???

На адрес:

http://www.infoplease.com/ipd/A0385776.html

четем следното тълкувание на думата Съзерцание:

con•tem•pla•tion
1. the act of contemplating; thoughtful observation.
2. full or deep consideration; reflection: religious contemplation.
3. purpose or intention.
4. prospect or expectation.

Или:
Съ-зер-ца-ни-е
1. актът на съзерцаване; дълбокомислено наблюдение.
2. цялостно или дълбоко обмисляне; размишление: религиозно съзерцание.
3. цел или намерение.
4. перспектива или очакване.

И така аз реших да кръстя своя блог Contemplation. Защо ли? Отчасти заради плаката в стаята в квартирата – синьо море с два реда вълни и съвършена половин луна. Синьото е дълбоко и непроницаемо, онова синьо, което те кара да си мислиш, че в него непременно има още нещо; нещо скрито, нещо тайнствено. Вълните са успоредни и наподобяват формата на облаци, тъй като не са като гребен, а по-скоро като гънка на плетена тъкан и с много пяна. Дори съм се взирала, за да разбера дали това наистина е вода, би могло да бъде и облачно небе по здрач, снимано от самолет например или от въздушен балон. А луната е прекалено съвършена. Прилича на отрязана. Вижда се релефът по нея. Някой ще реши, че плакатът е изкуствен, но аз мисля, че е доста въздействащ. Поне на мене ми въздейства; може би защото понякога вътрешното ми светоусещане много прилича на него. Или по друг начин изразено, ако трябва да опиша чрез образ вътрешните си вълнения/настроения/усещания, понякога бих избрала точно този плакат. И в двете версии – облаци или вода – загадъчният пейзаж много ми допада.

Разбира се, това не е единствената причина да кръстя така блога си. Обичам да съзерцавам. Жалко, че напоследък не ми остава много време да му се отдам. Съзерцанието, според моята лична дефиниция за него, има много измерения. Освен наблюдението, което е традиционното схващане за съзерцанието, и религиозното размишление, за мене съществува и музикално съзерцание. Това е възприемането на музикалното произведение при пълно съсредоточаване върху него. Някакъв вид себеотдаване на звука и размишление върху аспектите на настроенията, които мелодията създава. Да се отпуснеш върху вълните на музиката, да прескачаш от единия инструмент на другия, докато продължаваш да се носиш по течението на звуците е невероятно изживяване.

Човек може да се опита да съзерцава и бъдещето чрез различните техники на гадаене, но аз се опитвам да го избягвам, колкото и примамващо да е. Във вероятността, възможността и несигурността всеки може да се изгуби, да се изплаши, обезвери, отчая, да изпита и много други неприятни емоции (като например фалшивата, празната надежда), които отнемат от вътрешната ни сила.

Идеята на този сайт е да откривам и други превъплъщения на съзерцанието. Ще я следвам, докато не се модифицира в нещо друго с течение на времето…