Contemplation

Наблюдавах очите ти… Зелени, напръскани с кафяво. Приличат на полянки насред дълбока, непристъпна гора. Те са едно от малкото места в тази гора, докъдето достига слънчева светлина. От друго място не можеш да проникнеш в нея… Да си постеля и да се излегна на меката зелена трева, която покрива полянките – толкова е приятно. Само че ме е страх да остана дълго в това блажено състояние. Затова бързо се изправям и бягам, докато ми свърши въздухът. После е малко дискомфортно, докато дойда на себе си. (още…)

Отново съм на прелома … между това, което си отива, и това, което ще дойде. И отново ми е мъчно. Кога ще преодолея навика си да се привързвам към нещата … към хората, които идват и си отиват от моя живот?… Всеки от тях оставя по нещо в сърцето ми и когато преодолея мъката по изгубеното, когато се адаптирам към новия вкус на вятъра, безвъзвратно отнесъл миговете, които са ми доставили онова далечно сладникаво усещане на удоволствие и безвремие, тогава вече не съм същата. Ставам друг човек. И затова винаги когато трябва да се разделя с някого, който ми е скъп, имам крайното и почти непоносимо до болка усещане, че убивам нещо в себе си.

В момента се боря със страха си. Трудно е. Много е трудно. Реших да напиша това, за да го извадя от себе си. Да го изгоня. Да го излея от съзнанието си чрез някакъв вид творчество. Нямам представа какво ще пише по-надолу. Просто пиша това, което ми идва наум точно в този момент. И от време на време се връщам, за да заменя някоя дума с по-подходяща, четейки текста отново и отново, опитвайки се да преживея това, което имам да преодолея, за да продължа напред по-смело и самоуверено. Хммм. Аз вярвам в самотерапията. (още…)

Сърцето ми се къса.

Преди около месец се гмурнах в главоломен водовъртеж от събития и още не мога да се измъкна от него. Променя се всичко. Никой не ме е питал дали го искам. Знаел е, че го искам. Но съзнанието ми не може да свикне с новата мозайка. Постоянно задава въпроси, на които няма отговор. Или може би просто още не може да се измисли такъв отговор, който да се формулира на някой от човешките езици.

И наистина странно… сърцето ми все пак е най-наясно със законите, по които се пренарежда мозайката. Сърцето ми… а може би също душата ми… или нещо по-висше от това, което си мислим, че познаваме с притъпените си човешки сетива, също са в синхрон с водовъртежа. Знаят, че така трябва да се случи. Разумът ми се опитва да осмисли промените. Само се опитва. Както винаги. И на всичкото отгоре се опитва да поставя условия и да издава заповеди, убеден в абсурдната идея, че познава сърцето, че „знае какво ще се случи” и „за какво става дума”.

Блях. Колко банално.

Go with the flow!!!

Само че кое течение? Много ясно – на събитията, които предизвикват сърцето и душата, на онова по-висшето нещо (което си мислим, че познаваме). Разумът и мисълта разделят и „владеят” (chuckle). Класифицират вселената в степени, частици, измерения, видове, подвидове и процеси, подреждат нещата, опитват се да ги „обяснят” и все стигат до задънената улица (chuckle).

Няма да ви кажа нищо конкретно.

Искам да избягам от разума и мисълта и да живея в едно облаче.

Забравих да пиша. Още преди две години закрих (и изхвърлих??) тетрадката, в която записвах разни неща. Написах си дипломната работа на тема “Апелативизация на интернационализми - проприи в българския и в чешкия език” и забравих да пиша.  И станах Магистър. И закакво му е на човек да пише толкова много? Едва ли някой може да си представи колко текстове са създадени досега… А колко ли от тях си струват наистина?